Интервю с проф. Бурделски – ръководител на детска клиника към Университетска клиника Епендорф – Хамбург 08.04.2002

От разговора с него след интервюто стана ясно, че в клиниката за 10 години са извършени 380 трансплантации на 320 деца

Проф. Бурделски, вие поемате грижите за децата непосредствено след трансплантацията – кое е най-важното за тях в този период?

Има различни аспекти – единият от тях е снабдяването с необходимите медикаменти, нещо което в Източна Европа е доста трудно. Второ - трябва да има един колега, който разбира от тези проблеми - доктор Желев беше при нас и видя, кои проблеми са важни, кои не толкова, така че да може да поеме грижата за децата в България. И трето - трябва да има достатъчно финансови средства за да се снабдяват децата с необходимите лекарства и да се извършват необходимите кръвни изследвания и в дългосрочен план.

Какво означава в случая дългосрочно, колко време е необходимо?

Ние изхождаме от това, че може да се наложи пациентът да взима медикаменти цял живот, както и до края на живота му да се налага медицински контрол.

Все пак децата след известно време изглеждат напълно здрави?

Това е така, но всичко в живота има своята цена. Цената на това децата да могат да водят съвсем нормален начин на живот е да взимат различни медикаменти и постоянно да се правят проверки и контролни прегледи.

Питам ви, защото за всички спонсори е важно да знаят че за тези деца има напълно нормален начин на живот след трансплантацията.

Да, това е и предпоставката за това да предлагаме това лечение, ако бихме били сигурни, че децата не могат да водят нормален живот след трансплантацията не бихме подлагали пациентите на това лечение. Ние обаче знаем, че дългосрочно това е добре за пациентите, затова предлагаме този метод.

Така че децата да имат едно напълно нормално детство?

Нормално детство, но не само това. Първите ни трансплантирани деца са трансплантирани вече повече от 20 години , някой от тях вече са майки и бащи.

В България сега започва да се работи по законодателство за донорите и донорска мрежа. Какво бихте посъветвали колегите си?

Трансплантацията е идеалният пример за работа в тим, всички колеги , които участват трябва да работят заедно, не са важни само личните им заслуги, те трябва заедно да са един екип. Мисля, че ако има желание да се изгражда трансплантационен център в България, този начин на мислене в отбор е най-важното.
Трансплантацията при възрастните е по-различна. Заболяванията при децата протичат при съвсем други закони. Едно дете с запушване на жлъчката / тук казва термина на латински нещо подобно на “юлестаза”????/ за 3-6 месеца е обречено на смърт. Един възрастен човек с чернодробно заболяване има 10-20 години време да стигне до тази фаза. Децата при подобни заболявания се нуждаят от наистина спешна помощ.

Какво смятате , че е по подходящо за страна като България – собствен трансплантационен център или някакъв тип център за пред- и следоперативно лечение?

Що се отнася до детските чернодробни трансплантации ние смятаме, че средно се налагат 1 до 2 транплантации на един милион души. За България това означава между 10 и 16 трансплантации на година. По-разумно решение затова е да се разчита на трансплантационен център в чужбина, но грижата за децата преди и след трансплантацията да се извършва в страната.

Какво е необходимо за да функционира добре това?

Живеем във времето на електронната поща и факса. Основната част от обмена на информацията може да се осъществява и по този начин. Със сигурност обаче е важно интензивно обучение на специалистите в център с богат опит, за да се положат основите на лечението, необходимо за тези деца.

Виждате ли в тази връзка възможност за съвместа работа с българските си колеги, например български специалисти да идват тук на обучение?

Ние сме отворени за подобно сътрудничество, можем да го предложим на нашите колеги и да опитаме да използваме всички възможности, които са необходими за подобно обучение.

Виждате ли възможности за задълбочаване на сътрудничеството с клиниката на д-р Желев?

Ние сме в контакт с него, работим много добре заедно и можем да разчитаме на него. По немския закон ние сме задължени да осъществяваме контрола над едно дете, което сме транплантирали, дори и ако то живее в чужбина.

Какво още е необходимо за тази дейност в България?

Проблемът с медицинската грижа в България е, че от една страна може да се започне много бързо и с много скъпи методи на изследване. Тогава обаче не биха останали пари за базисни грижи. Така че този въпрос трябва да се уреди ефективно - колегите да преценят кое си заслужава при ограничените финансови средства и след това да го приложат.

С подобни акции като медийната може ли да се постигнат добри резултати?

Това е най-добрия вариант, за да се приложат даренията, част от които са събирани в България, част – тук в Германия , така че тези пари да се вложат смислено.
Моето послание има две страни. Позитивната е , че на тези тежко болни деца, които в противен случай биха починали, може да се помогне и те могат да водят след трансплантацията един нормален начин на живот. Втората страна е, че като всяко нещо на света за това са необходими пари. Ние не можем с нашата здравна система да поемаме българските деца. Щом здравната система в България не може да създаде необходимите финансови предпостваки за лечението на тези деца трябва да се разчита на дарителите за да им се даде шанса да продължат да живеят.